Свръхинформацията - предимство или проклятие

д-р Добрина Добрева

Една древна мъдрост гласи, че човек е това, което мисли, с което се храни и което диша. Очевидно става дума за личен избор, който всеки прави на база своя опит, коефициент на интелигентност и не на последно място – от огромните масиви от информация, която съзнателно или не, възприема. 

В 21 век, известен като „Векът на информационните технологии”, привидно изглежда много лесно да бъдеш добре информиран. Само с едно щракване на мишката влизаш в царството на „чичко” Google, където те заливат потоци достоверна и недотам достоверна информация от сайтове, блогове и рекламни послания. Не трябва да се подценяват и съветите от лавинонарастващия брой на медицински и здравни списания, вестници и радио и телевизионни предавания на здравна тематика.

Авторитетното списание JAMA (издание на Американската медицинска асоциация), публикува обширно ревю относно качеството на здравната информация, публикувана в 5941 здравни сайта и 1329 web-страници, използвани от потребителите в целия свят. Критериите, по които са оценявани източниците включват точност и обективност на информацията, разбираемост от потребителите без медицинско образование, дизайн и използваните референтни статии. Авторите са установили, че от наблюдаваните източници на здравна информация

70% имат проблеми с коректността и качеството

на информацията; 22% имат задоволителна оценка и само 7% са положително оценени. 

Проблемът с интернет-базираната здравна информация става все по-значим тъй като засяга в еднаква степен както пациентите, така и здравните специалисти.

Друг авторитетен здравен журнал, „Journal of Medical Internet Research” нашироко обсъжда проблема дали лекарите са подготвени да комуникират с пациенти, които идват за консултация предварително информирани от интернет с пространна информация за реални или въображаеми заболявания.

От страна на лекарите преобладава мнението, че информацията, на която пациентите им безпрекословно вярват, в големия процент от случаите генерира висока степен на дезинформираност, което води до объркване, дистрес и последващите самодиагностициране и самолечение.

От друга страна това променя като цяло и ролята на лекаря като меродавен източник на здравна информация. Налага се нов подход към свръхинформирания пациент, за което медицинските специалисти често не са подготвени.

Според авторитетите в тази област са необходими ефективни промени в здравната система по отношение на
подобряване на комуникацията лекар-пациент.

И заживели щастливо

Обикновено мислим за щастието като резултат. На­града, която непременно ще получим, ако само успеем в службата, ако той/тя се влю­би в нас, ако получим пови­шението, ако имаме пари, ако отидем до Париж или Лондон или някъде в Афри­ка. Готови сме на безкрайни усилия за да постигнем това, което си представяме, че ще ни донесе щастие.

Очакваме случването му и в момента, в който получим желаното, сме на седмото небе. За някакъв период от време. После се оказва, че обектът, който гарантирано ще ни направи щастливи е друг, различен и задължи­телно: крайно необходим. Както и следващия, и по- следващия. Когато и тяхното получаване не ни осигури мечтаното удовлетворение и безоблачно щастие, започ­ваме да си мислим, че Про­блемът е в нас. 

И сме пра­ви!

Защото вярваме още от времената на приказките, че щастието се получава и това е еднократен акт. Не обръ­щаме внимание, че ударе­нието в последното изрече­ние „И заживели щастливо до края на дните си” е върху „заживели”. Щастието е пъ­тешествие до края на дните.

Непрекъснатото усещане за неудовлетвоеност, на­растващата скорост на жи­вот и намаляващото време за искреност и приятелски разговори, ни доведоха до необходимостта да се опи­таме да се справим сами с настаналото объркване. По­сещенията при психолози и психоаналитици ни научиха да поставяме открито въ­просите, които ни тревожат, но не ни донесоха отговори, нито упътване към щасти­ето. Съвсем естествено се появиха книгите за самопо­мощ, а притчите на Пауло Куелю, разговорите на Хор­хе Букай и срещите с Бог на Нийл Уолш, се превърнаха в настолни за много хора, не само за манекенките.

Теорията за позитивното ми­слене не просто спечели после­дователи, тя се наложи като правилно допус­тимата за съвре­менния човек. За успешния, устремения към утрешния ден и реализирал се човек, реали­зма не е опция. Съветите, които неизменно полу­чаваме, завърш­ват с „мисли по­зитивно”.

Позитивното мислене обаче само на пръв поглед изглеж­да като решение на всички проблеми. То докосва само повъхността, поставя пред нас призма, през която да възприемаме действител­ността. Може би по-правил­ното определение е „пози­тивна гледна точка”, защото тук не присъства особено много мисловна дейност. Мисленето води до реално възприемане на събитията и хората, до анализ и оценка, които (ако са логични), няма как винаги да са положител­ни. Когато умът е ясен, в по­вечето случаи много добре разбираме кое е позитивно и кое не е, кое събитие би ни навредило и кое би ни доне­сло полза.

Стана много модерно да се повтаря, че йероглифът за „криза” означава и „въз­можност”. В такъв случай е вярно и обратното – всяка възможност носи потенци­ална криза. И е чудесно да знаем това, защото можем да вземем правилно реше­ние само когато сме наясно с всички плюсове и минуси. Подобна яснота ни помага да видим проблемите с тех­ните подробности и да се съсредоточим върху реше­нията. Защото какво реше­ние можем да търсим, ако се оставим безрезервно на силата на положителната гледна точка? Как ще откри­ем „възможността” в „криза­та” ако така или иначе на­края всичко „ще се подреди” и ще бъдем щастливи?

Животът не работи така. 

Поглеждайки в случилите ни се неща, можем с изнена­да да открием, че сме били щастливи в моменти на на­прежение, че сме се чувст­вали удовлеторени след изключително тежка работа (тук изключваме трагичните катаклизми като заболяване или загуба на близък човек). Това се дължи на усилия­та, които сме полагали по „пътя”, а убедеността, че правим правилните неща ни е носила и усещането за щастие.

Разбира се, не можем да живеем непрекъснато под напрежение, имаме „равни” моменти в живота си, когато всичко ни е „подредено” и изглежда, че имаме всичко. Често, каква ирония, именно тогава посягаме към книгите за самопомощ и се питаме „какво правя с живота си?” и „наистина ли съм щастлив?”. 

Оказва се, че има практики, които могат да ни държат далеч от тези въпроси.