понеделник, 9 март 2015 г.

В нейните обувки






На 8ми март десетки мъже, при това не само популярни българи, обуха високи токчета и минаха през центъра на София „в нейните обувки”. Така те показаха своята подкрепа за жените, пострадали от домашно и сексуално насилие. Инициативата "Извърви километър в нейните обувки" се проведе за трета поредна година, именно на 8 март.
Интересна, нестандартна и провокативна инициатива, зад която стои идеята, че насилието над жени е недопустимо варварство. Нечовешки акт, който все още е допускан, премълчаван, оневиняван.
Но не това предизвика размислите ми. Коментарите под информацията на offnews.bg във фейсбук ме изненадаха безкрайно неприятно. Те варират от „Тея нещо не са много наред” и „Възмутително” до „До какви неолиберални извращения води 8-ми март и феминизма. Бива 8-ми март празник, ама това вече е гадост”, ”Традициите не са това, което бяха. Можеше и по прашки” и „Много глупава идея, разбирам, че е за забавление...”
Не, не е за забавление. Според статистика от женски и правозащитни организации у нас, през 2014 година всяка четвърта българка е станала жертва на домашно насилие. Възможно е броят да е дори по-голям, тъй като много малка част от жертвите търсят правата си в съда. Няма как да се забавляваме с подобни данни. Няма как да сме цинични или равнодушни. Цинизмът показва осмислено пренебрежение към морални норми, в случая към неприкосновеността на личността. Равнодушето показва просто равнодушие...ако някой не разбира колко е страшно това, може да отвори тълковния речник. Равнодушието оставя злото да се случва. Неговата сивота е  най-удобното убежище на насилието.
Често се смята, че случващото се в семейството си е „семейна работа”. С това „приемаме” благоприличното „ударих се в шкафа” или „паднах по стълбите” и продължаваме към следващата тема. Нечутото „НЕ” от съпруга, си остава неразказано, неизказано, незабравено.
Междувременно цивилизовано се възмущаваме, че в Арабския свят убиват жени с камъни, защото „сами са си виновни” за изнасилването. По онези ширини и това е „семейна работа”. Още „семейни” дела: момичетата и жените, подлагани на FGM (female genital mutilation); отвлечените от Boko Haram момичета, които са виновни, само защото са ходили на училище. Разбира се, можем да обвиним изповядваната религия... но можем ли наистина?
Става въпрос само за едно нещо – насилие над жени. Брутален отказ да бъдат признати правата им на човешки същества. Желание те да бъдат унижени и унищожени, защото освен физическата болка насилието наранява и срива душата и духа.
Отдавна е време е да спрем да премълчваме, да сме равнодушни, да приемаме „приемливите” обяснения. Закъснели сме със столетия.
Затова благодаря за всяко усилие да се защитават правата на жените, за всяко признаване и изговаряне, че насилието се слува и днес. Благодарна съм на всички мъже в Турция, които сложиха поли и протестираха в защита на жените; на мъжете в Афганистан, които сложиха бурки, за да защитят правата им; на мъжете в София, които обуха високи токчета.
Благодарна съм на жените, които имат смелостта говорят, когато им е наложено мълчание; да не се срамуват, когато са се опитали да ги унижат; да отстояват правата си, защото са човешки същества. Присъединявам се към написаното на плакатите от вчера: „На истинските мъже НЕ им се налага да удрят” и най-важното: „ЛЮБОВТА НЕ БОЛИ”

И още малко за размисъл: защо все още допускаме в нашата, „западна цивилизация”, неравенството между половете? Неуместните коментари показват само колко много работа за вършене имаме в тази посока и как всяко усилие има значение.