Невярата
Светлите Великденски празници предизвикаха сериозни
размисли. Не за чудото на Възкресението. „Искрата” дойде от изненадващия
отговор „ами добре”, придружен от „аз съм учила повече и знам повече от
другите”. За религията ставаше въпрос. Да, аз „започнах първа” като поздравих с
„Христос воскресе”.
После фейсбук ме заля с картинки на зайчета, козунаци,
боядисани яйца, поздрави за „светлина”, „хармония”, „мир и любов”. И успоредно
с това, с гневни „молби” от различни хора да не бъдат безпокоени и поздравявани,
защото не вярват в „това”; с коментари „никой не го е видял”, „няма
доказателства” и любимото ми „не разбирам този празник и не го приемам”.
И аз не разбирам.
Дали хората осъзнават какво стои зад религиозните обичаи?
Едва ли. И не защото ги подценявам, а заради естествената ни човешка склонност
да не се замисляме върху нещата, с които сме отрастнали. Запечатани са в
съзнанието заедно с ароматите на баница и козунак, естествен гастрономически компас
на празниците. Знаем, че „така се прави” и това е достатъчно.
Когато „така се прави” се окаже недостатъчно…
Тогава ума, духа и вярата поемат на пътешествие с неизвестен
край. Отказът да бъдеш част от религиозните ритуали на обществото е личен
избор. Дори да си отрастнал с обичаите на християнското, мюсюлманското,
будисткото или откровено атеистичното общество, възможността да заявиш, че не
вярваш в тях, е част от личната ти свобода. Правиш избора си да си различен.
Определено уважавам това. Зад него стои (предполагам) много размисъл, задаване
на въпроси, непримиримост с готовите отговори. Този изборът е белег за
неспокойна душа, отворено съзнание и търсещ ум.
Не това ме смущава. Смущава ме декларативното „не вярвам в
това” като отговор на „Христос воскресе”, саркастичното „ти видя ли го?” и
скептичното „да, така казват”. Смущава ме безапелативното „не ме свързвайте с
този празник, аз не вярвам в него”. Не защото са отговори, различни от
очаквания. А защото показват абсолютното неуважение към моя избор да вярвам.
Има и друг начин да покажеш, че си скептичен към конкретния празник, че не
споделяш същата вяра или която и да е религия. Отговорът „Светли /хубави,
мирни, благодатни/ празници” е напълно достатъчен. Той не те „вкарва” в кухи и безсмислени за
теб обичаи, но не обижда и мен. Дава ми възможност да разбера, че имаш различно
виждане за света, без да ме води към извода, че то е твърде различно и дори
изключващо и нетърпящо моето (в крайна сметка религиите и вярванията ни
определят и представата ни за света).
Нарича се толерантност. За тези случаи, религиозна
толерантност. Тя ме спира да сервирам на съседа мюсюлманин пържола по обяд по
време на Рамазана. Тя вкарва в къщите ни домашната баклава по време на Байряма
и козунаците по Великден в къщата на Фатме. Тази толерантност ми позволява да
не се възмутя от гледката на красиви млади момичета със забрадки в сърцето на
Европа. Нейната липса (към моята религия и моите традиции) ги кара да се
забрадят. Абсолютното и отсъствие се опитва да сложи забрадка и на моята глава.
Да ме определи като „неверница” и да ми натрапи несвободата като сигурност и
защита, главно от възможността да мисля. Да избирам. Да вярвам. (Нетолерантност
в случая е нежен евфемизъм за религиозно войнстване, но не в тази посока вървят
мислите ми в момента).
Толерантността към различния мироглед е проява на уважение
към избора на другия. Степента на това уважение показва колко значима за теб е
и твоята вяра и колко осъзнат е избора ти. Когато тя е част от теб, можеш дори да се шегуваш нея. Това прави
карикатурите на Шарли Ебдо смешни, те са саркастичен поглед към алогизмите,
включително в религиите. Само със широко отворени очи към гротескните
изкривявания на религиите можем да запазим вярата си. За това се иска голяма
доза себеуважение и убеденост в изборите, които си направил. Когато знаеш
цената им, е логично да оценяваш стойността им и за другите.
Затова и аз ще кажа – „не разбирам”. След като си избрал да
бъдеш различен от общото, да вярваш в нещо друго или да не вярваш и то в
резултат на много мислене, анализи, търсене... защо „отказваш” на другите да са
преживели същото, но да са останали част от общото? Невярването ти по-ценно ли
е от вярването ми, ако и двете са резултат на същото търсене? Интелектът
нерядко се увлича от нарцистичното усещане за превъзходство. Собствените ни
умозаключения са по-ценни от „заблудите” на другите. Признава се паранормалното
и духовното изживяване, но се допуска, че вярващите са се оставили в „плен” на
образите, които вече имат в ума си. Така преживяванията им „погрешно” затвърждават
вярата, ограничени от познатите образи. „Погрешно” спрямо кое? Кое е вярното?
Къде са доказателствата, че няма Бог? Достатъчни ли са чистата мисъл и
интелект, които обясняват научно или духовно преживяванията на енергийно ниво? Ако
вярваш – да, ако си вярващ – не. Въпрос на личен избор.
Уважението към различния избор е в основата на това, което
имаме като начин на живот. Може да звуча крайно, имайки предвид изходната
точка на размислите ми и отговора, който ме изненада преди 3 дни. Но „както не
искам да ми натрапват вярата си, не искам да ми натрапват и невярата*”.
* цитирам жена, чието име, уви, не запомних, но толкова ми
хареса мисълта и, изцяло събира това,
което на мен ми отне толкова място...Благодаря и!