понеделник, 14 декември 2015 г.

"Откривай България" в картини на известни художници за финал на Детската евровизия 2015

Представителството на Европейската комисия в България и БНТ откриха изложбата „Откривай България”. В края на месец септември известни художници и деца от 13 български града претвориха в картини културни, исторически и природни забележителности, които показват красотата на страната ни пред света.
Националната инициатива, е посветена на българското домакинство на Детската Евровизия за 2015г. и обедини в една обща идея Белоградчик, Благоевград, Бургас, Варна, Велико Търново, Габрово, Казанлък, Ловеч, Пловдив, Русе, Стара Загора, Шумен и София.
По време на събитието генералният директор на БНТ Вяра Анкова обяви, че картините се продават благотворително, а събраните средства са за кампанията „Българската Коледа”.
„Ние приехме Детската Евровизия като кауза. А истинските каузи се познават по това, че зад тях хората винаги застават със сърцата си. Затова решихме да обединим двете благородни кампании „Откривай България” и „Българската Коледа”. Т.е. вложеният детски талант в тези платна ще помогне на други деца да се усмихнат и да бъдат здрави.” – заяви Вяра Анкова.
„Надявам се, че много хора с големи сърца, ще откликнат на призива ни и ще купят картина. Те са чудесни визитни картички на България. Радвам се, че БНТ избра Дома на Европа за изложбата си, тъй като това е най-естественото място, където тя да се състои.” –  каза Огнян Златев,  ръководител на Представителството на ЕК у нас. 
На откриването на изложбата българските представители на 13-то издание на Детската Евровизия Габи и Иван изпълниха песента „Цветът на надеждата”.

Изложбата е разположена в Дома на Европа на ул. „Г.С.Раковски”124 и може да бъде разгледана до 23-ти декември 2015 година.
Източник: Представителство на Европейската комисия в България

вторник, 17 ноември 2015 г.

Навлизането на социалните мрежи в нашия живот и как променят представата ни света

Миналата седмица се проведе изключително интересно събитие, организирано от Асоциацията на Европейските журналисти на тема: Журналистика от ново поколение: казуси и полезни практики.
Предизвикана от навлизането на социалните мрежи в нашия живот и превръщането на всеки отделен човек в медия, конференцията събра повече от 100 човека в залата на Vivacom Art Hall. Благодарение на радио Бинар можем да видим отново темите, които бяха обсъждани и да станем "съучастници" в събитието.
http://www.aej-bulgaria.org/bul/p.php?post=7105

четвъртък, 12 ноември 2015 г.

Как пръстовият отпечатък може да разкрие потенциала ни - тайната на дерматоглификата

Анна Андреева


Вече само чрез отпечатъка на пръста си можем да узнаем силните си страни, да разкрием в коя посока трябва да развиваме потенциала си и къде нашите възможности са най-големи. Науката, която прави възможна тази „магия“ се нарича дерматоглифика.
Дерматоглификата е наука, която се занимава с изучаването на папиларните изображения върху човешките длани. На тези места кожата образува гребенчета, които формират различни рисунъци. При всеки човек рисунъците на пръстите на ръцете и ходилата са строго индивидуални и не се изменят през целия му живот.
Рисунъците от кожните гребенчета се формират между  5-та и 13-та седмица на вътреутробното развитие на организма едновременно с нервната система на детето. Това е гаранция  за адекватност на дерматоглифските данни при изучаване на мозъка. Същeствуват три вида кожни рисунъци – спирала, дъга и примка. Именно класифицирането и систематизиране им е ключът за разкриването на някой характерен признак.
С развитието на тази наука вече чрез тестване на пръстов отпечатък можем да определяме различни неща свързани с човека.  След снемане на отпечатъка се използва специална система от данни. Чрез рисунъците на всеки отпечатък тя изготвя персонален отчет. Той може да съдържа характера на човека, типа на неговия темперамент, типа на поведенческата му адаптация, всичко, свързано със спорта и активностите. Въз основа на него можем да дадем препоръки кой вид спорт е най-подходящ, как човек  да подбере колектива си, как да избере мястото, където може да постигне самореализацията си най-ефективно. Достоверността на тези тестове е около 98-99%.
Какви ползите от биометричния тест чрез пръстови отпечатъци?
Всеки човек се ражда с определен и много голям потенциал, но не винаги го осъзнава и използва. Чрез биометрични тестове въз основата на пръстовите отпечатъци хората могат да осъзнаят своите възможности,  да започнат да ги осъществяват, да постигнат високи резултати в правилната за тях област.  

Този тест може да бъде от полза в много социални области и групи – като започнем от детските градини, минем през спортни секции, училища, HR-агенции, големи фирми и стигнем до трудовите борси. При децата е много важно потенциалът  да се определи възможно най-рано, за да може детето да се развива в най-правилната посока. В HR-агенциите подобен тест може да покаже най-подходящия от кандидатите за определена позиция и с какви задачи би се справял най-добре той. В психология дерматоглификата се използва за бърза и адекватна първа оценка на пациента. А на трудовите борси данните от пръстовите отпечатъци помагат при професионалната ориентация и избирането на точни места предназначени за обучение, преквалификация, съответстващи на качествата на кандидата. 

петък, 6 ноември 2015 г.

Сътвори ми здраве

Анна Андреева

Чували ли сте някога за арт-терапия? Смятате ли, че с помощта на изкуството можем да се преборим с болестите, проблемите и лошите емоции? Арт-терапията е методът , който лекува чрез творчество.
Арт-теарапията е метод на психотерапията, който се използва за лечение и психотерапевтична корекция чрез творчество. Най-често се използват рисуване, грънчарство, музика, фотография, творческо писане, четене, актьорска игра и други. С помощта на творчеството и размисъла върху изкуството и самия процес, през който преминават, пациентите обогатяват познанието за себе си и се учат да се справят със заболяването, стреса, проблемите или травматичните преживявания.
Чрез този тип терапия се изкарва целия вътрешен потенциал на човека. Всяко чувство може да бъде пресъздадено чрез рисунка, текст, движение, танц, театър. По този начин човек работи многопластово и стига до по-задълбочени открития. Арт-терапията използва въображението и създава една алтернативна действителност, но по никакъв начин не става въпрос за бягство от реалността. Това е начин човек да намери сили и ресурси, за да се справи с предизвикателствата на живота.
На Запад арт-терапията е широко разпространена в болници, психиатрични отделения, домове за възрасти хора и SOS селища и дневни центрове за хора в неравностойно положение.  Този вид терапия помага много на деца, на които се налага да прекарват дълго време в болница, например в раково отделение. Това е допълнителна терапия, начин да се разсеят децата и да станат част от нещо различно и красиво.
Според специалистите на арт-терапия са по-податливи пациенти, при които вербалното изразяване е ограничено – малки деца, хора с аутизъм или комуникативни нарушения. Доста успешно се прилага и арт-терапия за цели семейства. Така лесно се решават проблеми, отбягват се бъдещи такива или просто членовете на семейството започват да се виждат по различен начин.
За съжаление арт-терапията в някои случаи може да има и негативен ефект. Така е при някои психични разстройства. Общоприето е, че при тях помага, но при някои пациенти може да задълбочи проблема. Работата с образи и емоции е процес на автокомуникация и когато се засили, тази образност става мрачна, агресивна и свързана с плашещи неща.
В България арт-терапията се появява още средата на 60те години на 20 век. Първите българи, занимавали се с този вид терапия са Александър Маринов и Димитър Пантелеев. Един от най-добрите специалисти в България , доц. д-р Петър Цанев, смята, че проблемът у нас е, че не се говори достатъчно за този вид терапия. Също така няма приемственост между отделните поколения и институции , които са ангажирани с тази дейност. За да го има процесът на арт-теарапията, трябва да се ангажират психиатри, художници, социални работници и др, а този синхрон у нас предстои да се разработва.

сряда, 28 октомври 2015 г.

10 съвета на Киркор Азарян

1. Бъди в мир със себе си;

2. На сцената не излизай, ако няма какво да кажеш;

3. Да си на сцената не трябва да е задължение, нито пък само възможност за изява, а преди всичко вътрешна духовна потребност;

4. На сцената трябва да сме почтени спрямо зрителя и да не лъжем, още повече че всичко, което правим, е наужким. В тази игра ние сме пратеници на въображението в търсене на нещата отвъд видимото и живеем на сцената донякъде от детско любопитство, но най-вече примамени от неясния и будещ тревога и страх силует на истината. Всичко това не търпи претенциозност и лъжа;

5. Тази игра става с взаимна любов и вяра. Колкото повече любов и вяра, толкова повече творческа лудост и радост от процеса. А за това са нужни артисти, емоционално възбудими и заразителни. Актьорството не е за темерути и дебелокожи;

6. Не забравяй, че не знаеш нищо от онова, което предстои да се случи;

7. На сцената се мисли и действа, а чувств

ата идват сами – стига да имаш душа на артист;

8. Не ти си важен, важно е това, което правиш;

9. Да си съвременен – това значи да си необичаен и неочакван в постъпките и в реакциите си. Но това не значи да не си мотивиран и да липсва логика. И тук е разковничето: да вдигаш летвата на неочакваното до невероятност, въпреки съществуващите закони на гравитацията;


10. Това, което респектира и възторгва зрителя, е лекотата и простотата, с която артистът прави нещата. Точно тези умения го извисяват в неговите очи, защото на зрителят му е пределно ясно, че той това никога не би могъл да го постигне. Смъртта настъпва тогава, когато публиката престане да реагира и ръкопляска, защото си мисли: “Това и аз го мога”.

С премиера на спектакъла „Чайка“ откриват нов театър в София

Анна Андреева

Вчера беше открита най-новата театрална сцена в столицата. Зала 2 на Националния дворец на културата се превърна в най-новия дом на театралното изкуство – театър „Азарян“.

Началото бе дадено с прекрасната пиеса „Чайка“ от А.П.Чехов, поставена под разчупения поглед на един от най-добрите театрални режисьори у нас – Явор Гърдев. В ролите се превъплатиха едни от най-ярките звезди на българската сцена – Снежина Петрова, Владимир Пенев, Захари Бахаров, Ованес Торосян, Светлана Янчева, Христо Петков,  Николай Урумов, а в ролята на Нина Заречная е младата и много талантлива Елена Телбис.
Неслучаен е и изборът на тази пиеса за откриване на новото театрално пространство. „Чайка“ е  един от последните спектакли на Крикор Азарян. С „Чайка” режисьорът Явор Гърдев дебютира в света на Антон Павлович Чехов и успява да го пречупи през един съвременен поглед, да използва максимално пространството на амфитеатралната зала и превърне публиката в част от представлението.
Идеята на театър „Азарян“ е да дава пространство за изява на млади творци, които с нестандартните си идеи чертаят новите тенденции в изкуството. Най-изявените български режисьори също ще имат възможност да реализират своите постановки. Една от основните амбции на театъра е да бъдат възстановени и емблематични пиеси в българската драматургия. „Това е визия, че подобни пространства трябва не само да се появяват, да се множат и хората на изкуството да имат места, където да реализират себе си и своите представи за света“, сподели директорът на НДК Мирослав Боршош.
Интересна идея е външният облик на театъра  – фоайето е украсено със стотици чифтове обувки. Сред тях могат да се видят и обувките на известни български актьори и режисьори като Коста Цонев, Апостол Карамитев, Георги Калоянчев и много други. Нестандартната идея е на художника Никола Тороманов.

На сцената на театър „Азарян“ до края на годната ще се появи и второ представление – „Бягство“ с режисьор Веселка Кунчева.  

четвъртък, 22 октомври 2015 г.

Кризите на бежанците във виртуалната реалност

Един от първите проекти на  NYT VR, виртуалната реалност на The New York Times и Google е " The Displaced" (Интернираните), филм, който проследява пътуванията на три деца, изселени от домовете си в Южен Судан, Украйна и Сирия. Филмът, създаден в сътрудничество с компанията Vrse, ще представя животът на деца, попаднали в глобалната бежанска криза.
Според Бакет, редактор на NYT , това е първата критична, сериозна част от журналистиката, която използва виртуална реалност, за да се хвърли светлина върху една от най-страшните хуманитарни кризи на нашето време. Силата на VR е че тя дава на зрителя уникално чувство за емпатия към хора и събитията, в които те са въвлечени. 
The Guardian отбелязва, че и други издания в САЩ и Европа са се опитали да разказват истории чрез виртуална реалност, но че цената на устройствата се е оказала твърде висока. Google e решил този проблем със своя cardboard viewer. За потребителите остава само да изтеглят подходящото а своето устройство приложение.

Бъдещето дойде и се случва сега

The New York Times и Google започват съвместен проект NYT VR в началото на на месец ноември. Разбира се, VR е Virtual Reality.

1 милион абонати на вестника ще получат  Google cardboard viewer, картоненo устройство с ниска цена, в което има смартфон. След свалянето на съвместимо приложение, потребителите ще могат да гледат през устройството филми или игри, и така изцяло да се потопят в тяхната реалност. Част от абонатите на дигитални услуги на NYT също ще получат подобни устройства.
Главният редактор на списанието Dean Baquet е убеден, че читателите търсят в нето иновативни, но и силни за разказване  истории и в това отношение The New York Times  е най-добрият по думите му. 
Приложението на NYT VR, което се развива в партньорство с виртуалната реалност на студио IM360, ще бъдат достъпни за Apple и Android потребителите на 5 ноември  Приложението ще работи на IOS 8+ и системи Android 4.3+.

четвъртък, 20 август 2015 г.

Списъкът със задачи

Планирането „наум“, кое­то често правим, се оказва неподходящо за който и да е ден – почивен или рабо­тен. Отбелязването на пла­нираните задачи, както и на степента на изпълнението им, организира рутинност­та и освобождава времеви ресурс, който иначе пилеем в „какво още имах да на­правя”. Така при появата на някоя „неотложна” задача ще имаме дори и визуална представа къде точно мо­жем да я вместим. Списъкът ще ни помогне да преценим дали не е вре­ме да кажем „не” и да не по­емем поредния ангажимент.
Той ще ни помогне и да осъзнаем бързината на думата „веднага”.  

Да си поставим постижими цели
Не можем да извършваме подвизи всеки ден. Ако сме изправени пред лицето на голямо и обезкуражаващо предизви­кателство, за да се справим, трябва да го разделим на по-малки компоненти и да ги преодоляваме поотделно. Смята се, че това е една от тайните на успеха на Ангела Меркел – способността и да раздробява големите проблеми на по-малки, с които да се заема незабавно. 
Как се изяжда голям слон? Малко по малко!

Няма „маняна”
Малките задачи имат способността да се натрупват и да се превръщат в го­лям проблем. Ето защо не трябва да ги отлагаме, по лесно е да ги „отметнем” веднага. Избутването на големите или неприятни ангажименти в дъното на спи­съка ни не е решение. Нужно е да си направим план за действие и да съберем необходимата ни информация за задачата. Да не забравяме, че правилно по­ставения въпрос е половината отговор.

Решението, не проблема
Много важно правило е да се съсредоточим върху решаването на задачата, а не върху това колко голям и страшен ангажимент е тя. „Как” е един от основните функционални въпроси, които е добре често да си задаваме.

Почивка
Чувството, че сме се справили добре и имаме право на малко почивка, след която ще се заемем със следващата задача, е сигурен знак, че прокрастинацията е преодоляна. Нуждаем се от пауза, за да „презаредим“. Можем да се наградим с нещо приятно за „душата” или тялото - парче шоколад, песен, кратък разговор с приятел. Изборът е изцяло наш.

Разбира се, списъкът не означава, че ангажиментите трябва да бъдат изпълнявани веднага, на секундата. Те са с различна важност и сложност и нашата задача е успеем да ги подредим по приоритетност. Така значи­телно ще улесним живота си и ще открием, че разполагаме с малко повече от очакваното време, което да посветим на каквото желаем.

сряда, 19 август 2015 г.

„Веднага” и има ли толкова бърза дума в живота ни

Всички сме чували израза „направи го веднага” и неговите производни. Той ни съпътства още от детските спомени с „почисти си веднага стаята”, „сядай да учиш
веднага”, „тръгвай веднага”.
Куп команди, предизвикващи реакцията: „само да порасна..” И ще правя каквото искам. Разбира се, действителността се оказва различна и рядко правим това, което желаем. Все така се налага да вършим безкрайно неприятни или сложни за нас неща. Често под контрола ни е само решението кога да ги направим. Така че подреждаме нежеланите ангажименти в другия край на бюрото и съзнанието си за „после”. Това „после” не е дата или час, а намерение за неизпълнение. Непризнавана наивна надежда, че нещата ще се размият или решат от самосебе си.
Всички познаваме чистилището на думата „после”. Става въпрос за онова отлагане, което е необосновано, но ни се струва абсолютно наложително. Сами влизаме в капан на изкривено време, в което нe свършваме належащите задачи, но и не можем да се насладим на „свободните” си мигове.
Естественият отговор на тази ситуация често е самокритика, с която се опитваме да се мотивираме „да започнем”. Това, разбира се, се проваля, защото придаваме на задачите си все по-голяма важност, те растат все по-смущаващи и трудни в съзнанието ни, така че ги отлагаме още повече, докато крайния срок не се изправи пред нас. Изведнъж сме принудени да действаме „по спешност”, която на свой ред води до некачествена работа и отлагане на други задачи. Усещането е, че винаги „гасим пожари”, а това е огън, който сами подпалваме.
В динамиката на днешния ден, особено работния, влизането в цикъл на непрекъsнато отлагане е толкова сериозен проблем, че се изследва от психологията и вече има собствен термин – „прокрастинация” (procrastination). Прокрастинацията е поведение, при което човек е склонен постоянно да отлага „за после” неприятните и трудни дейности, задачи и мисли. Това поведние има психологически последствия - силно чувство на тревога и дискомфорт заради неизпълнените задължения, както и угризения на съвестта и неудолетвореност от самият себе си. Постепенно човек губи увереност в собствените си възможности, мотивация и все по-трудно разпределя времето си.
Прокрастинацията се дъл­жи на много фактори, голяма част от които напълно обек­тивни - твърде много задъл­жения, ограничен времеви ресурс, напрегнат живот. Други фактори са субектив­ни и могат да бъдат кориги­рани относително по-лесно: лоша организация, липса на ясна цел, страх от критика, ниска продуктивност, ниско самочувствие. Разбира се, има още фактори, които во­дят до това състояние и от своя страна биват под­силени от него. Често се приема, че отлагане­то е опит да преодолеем страха си от започването или завърш­ването на да­дена работа и оценката, която ще по­лучим за нея.
Колкото и изнервящо и трудно за пре­одоляване да е това състоя­ние, има интелигентни под­ходи към справянето с него.
Излишно е да разчитаме на волята си и да търсим мотивация. Така използва­ме твърде много енергия и бързо се изчерпваме, докато подсъзнанието ни има без­брой „трикове”, за да сабо­тира съзнателните ни пла­нове. Вместо това, можем да приемем негативното си отношение към отлаганата задача и да се съсредото­чим върху прости действия.
Психолозите препоръч­ват основни правила, които могат да помогнат за прео­доляване на прокрастина­цията:

понеделник, 10 август 2015 г.

Свръхинформацията...

д-р Добрина Добрева

Наличието на огромно количество информация, често надхвърляща компетентноста на обикновения човек налага промяна в отношението между специалистите и потребителите на услуги, включително здравни такива. Като първа стъпка се препоръчва здравните специалисти да бъдат запознати с тази нова тенденция в детайли, което от своя страна ще наложи разработването на специализирани ръководства по отношение на здравната информираност на пациентите.
По отношение на здравната система в България, едва ли скоро може да се очаква създаването на специализирани информационни ръководства за лекари и пациенти. По-скоро трябва да се помисли върху някакъв вид регулация на информацията в непрекъснато увеличаващия се брой списания на здравна тематика, неконтролирани сайтове, хитро и безконтролно рекламиращи лекарства-чудо за самолечение на значими заболявания като рак, диабет, косопад и други. Добър пример за това са шумно рекламираните напоследък продукти като супер храни, зелено кафе под форма на таблетки за бързо отслабване и други, които са широко илюстрирани със снимки на потребители преди и след терапия. По предназначение те са сходни на политическите тролове, които замърсяват цялото информационно пространство. От коментарите не личат произхода на продукта, състава в детайли, както и цена за продажба онлайн.
Огромният риск, който носи неконтролираната продажба на продукти-чудо, е че много често недобросъвестни търговци крият истинското съдържание на тези хранителни добавки. Наивният потребител не подозира, че е възможно в тях да се съдържат психотропни или вещества с хормоноподобно действие, които реално могат да доведат до описаното бързо отслабване, но последиците от безконтролното им  взимане са ужасяващи.
И ако в случая става въпрос за реклама на продукт, много по-опасно въздействие имат сайтовете и блоговете с некоректна здравна информация. Не рядко те са събирателен резултат от различни интернет публикации и техен признак е 
липсата на авторство.
Това означава, че никой не поема отговорност за съдържанието им. Те насочват потребителите към крайни решения и хранителни режими, които не са подходящи за всеки. Особено нашумялото в последно време суровоядство, което по същество представлява поемане на необработена храна, крие риск за здравето поради няколко причини. На първо място човешкия организъм не е приспособен да поема в такива количества непреработени зеленчуци и плодове, тъй храносмилателния ни тракт не произвежда необходимото количество ензими и ферменти за преработката им. Тревопасните животни имат развита храносмилателна система и стомах (неслучайно „търбух“ е нарицателно в наше време), в който храната ферментира и се смила, преди да постъпи в тънките черва за дообработка и усвояване. Второ, големите количества груба целулозна храна при хора с по-деликатна храносмилателна система или съществуващ хроничен гастрит/колит, може да доведе до тежки заболявания. На трето място липсата на жизненоважни аминокиселини, някои микроелементи и омега-мастни киселини при хроничен недостиг, може сериозно да наруши метаболитния баланс на организма. Суровоядството не би могло да е панацея за дълъг живот и отлично здраве. Много примери от медицинската практика са показали несъвместимост на този начин на хранене за съвременния човек.
 Още по-интересно е положението с коментарите към блогове и сайтове. Там читателите напълно добронамерено и искрено споделят  здравни съвети, изхождайки от нивото на своята компетентност, съседска свръхинформираност или случайно прочетена реклама. Тъй като е невъзможно и недопустимо да се контролира правото на свободна изява на мнение, по-добре е интернет- потребителите да помислят преди да последват нечий съвет, тъй като, както е казал Буда, „Всичко, което представляваме, възниква в нашите мисли, с които създаваме нашия свят”.
Става въпрос за изграждане на нова култура на мислене и отношение към собственото здраве, към което отговорност имат не само авторите на материалите, но и читателите. Активното участие на медицинските специлисти вече е от критична важност за този процес.


четвъртък, 23 юли 2015 г.

Свръхинформацията - предимство или проклятие

д-р Добрина Добрева

Една древна мъдрост гласи, че човек е това, което мисли, с което се храни и което диша. Очевидно става дума за личен избор, който всеки прави на база своя опит, коефициент на интелигентност и не на последно място – от огромните масиви от информация, която съзнателно или не, възприема. 
В 21 век, известен като „Векът на информационните технологии”, привидно изглежда много лесно да бъдеш добре информиран. Само с едно щракване на мишката влизаш в царството на „чичко” Google, където те заливат потоци достоверна и недотам достоверна информация от сайтове, блогове и рекламни послания. Не трябва да се подценяват и съветите от лавинонарастващия брой на медицински и здравни списания, вестници и радио и телевизионни предавания на здравна тематика.
Авторитетното списание JAMA (издание на Американската медицинска асоциация), публикува обширно ревю относно качеството на здравната информация, публикувана в 5941 здравни сайта и 1329 web-страници, използвани от потребителите в целия свят. Критериите, по които са оценявани източниците включват точност и обективност на информацията, разбираемост от потребителите без медицинско образование, дизайн и използваните референтни статии. Авторите са установили, че от наблюдаваните източници на здравна информация
70% имат проблеми с коректността и качеството
на информацията; 22% имат задоволителна оценка и само 7% са положително оценени. 
Проблемът с интернет-базираната здравна информация става все по-значим тъй като засяга в еднаква степен както пациентите, така и здравните специалисти.
Друг авторитетен здравен журнал, „Journal of Medical Internet Research” нашироко обсъжда проблема дали лекарите са подготвени да комуникират с пациенти, които идват за консултация предварително информирани от интернет с пространна информация за реални или въображаеми заболявания.
От страна на лекарите преобладава мнението, че информацията, на която пациентите им безпрекословно вярват, в големия процент от случаите генерира висока степен на дезинформираност, което води до объркване, дистрес и последващите самодиагностициране и самолечение.
От друга страна това променя като цяло и ролята на лекаря като меродавен източник на здравна информация. Налага се нов подход към свръхинформирания пациент, за което медицинските специалисти често не са подготвени.
Според авторитетите в тази област са необходими ефективни промени в здравната система по отношение на
подобряване на комуникацията лекар-пациент.


сряда, 22 юли 2015 г.

И заживели щастливо

Обикновено мислим за щастието като резултат. На­града, която непременно ще получим, ако само успеем в службата, ако той/тя се влю­би в нас, ако получим пови­шението, ако имаме пари, ако отидем до Париж или Лондон или някъде в Афри­ка. Готови сме на безкрайни усилия за да постигнем това, което си представяме, че ще ни донесе щастие.
Очакваме случването му и в момента, в който получим желаното, сме на седмото небе. За някакъв период от време. После се оказва, че обектът, който гарантирано ще ни направи щастливи е друг, различен и задължи­телно: крайно необходим. Както и следващия, и по- следващия. Когато и тяхното получаване не ни осигури мечтаното удовлетворение и безоблачно щастие, започ­ваме да си мислим, че Про­блемът е в нас. 
И сме пра­ви!
Защото вярваме още от времената на приказките, че щастието се получава и това е еднократен акт. Не обръ­щаме внимание, че ударе­нието в последното изрече­ние „И заживели щастливо до края на дните си” е върху „заживели”. Щастието е пъ­тешествие до края на дните.
Непрекъснатото усещане за неудовлетвоеност, на­растващата скорост на жи­вот и намаляващото време за искреност и приятелски разговори, ни доведоха до необходимостта да се опи­таме да се справим сами с настаналото объркване. По­сещенията при психолози и психоаналитици ни научиха да поставяме открито въ­просите, които ни тревожат, но не ни донесоха отговори, нито упътване към щасти­ето. Съвсем естествено се появиха книгите за самопо­мощ, а притчите на Пауло Куелю, разговорите на Хор­хе Букай и срещите с Бог на Нийл Уолш, се превърнаха в настолни за много хора, не само за манекенките.
Теорията за позитивното ми­слене не просто спечели после­дователи, тя се наложи като правилно допус­тимата за съвре­менния човек. За успешния, устремения към утрешния ден и реализирал се човек, реали­зма не е опция. Съветите, които неизменно полу­чаваме, завърш­ват с „мисли по­зитивно”.
Позитивното мислене обаче само на пръв поглед изглеж­да като решение на всички проблеми. То докосва само повъхността, поставя пред нас призма, през която да възприемаме действител­ността. Може би по-правил­ното определение е „пози­тивна гледна точка”, защото тук не присъства особено много мисловна дейност. Мисленето води до реално възприемане на събитията и хората, до анализ и оценка, които (ако са логични), няма как винаги да са положител­ни. Когато умът е ясен, в по­вечето случаи много добре разбираме кое е позитивно и кое не е, кое събитие би ни навредило и кое би ни доне­сло полза.
Стана много модерно да се повтаря, че йероглифът за „криза” означава и „въз­можност”. В такъв случай е вярно и обратното – всяка възможност носи потенци­ална криза. И е чудесно да знаем това, защото можем да вземем правилно реше­ние само когато сме наясно с всички плюсове и минуси. Подобна яснота ни помага да видим проблемите с тех­ните подробности и да се съсредоточим върху реше­нията. Защото какво реше­ние можем да търсим, ако се оставим безрезервно на силата на положителната гледна точка? Как ще откри­ем „възможността” в „криза­та” ако така или иначе на­края всичко „ще се подреди” и ще бъдем щастливи?
Животът не работи така. 
Поглеждайки в случилите ни се неща, можем с изнена­да да открием, че сме били щастливи в моменти на на­прежение, че сме се чувст­вали удовлеторени след изключително тежка работа (тук изключваме трагичните катаклизми като заболяване или загуба на близък човек). Това се дължи на усилия­та, които сме полагали по „пътя”, а убедеността, че правим правилните неща ни е носила и усещането за щастие.
Разбира се, не можем да живеем непрекъснато под напрежение, имаме „равни” моменти в живота си, когато всичко ни е „подредено” и изглежда, че имаме всичко. Често, каква ирония, именно тогава посягаме към книгите за самопомощ и се питаме „какво правя с живота си?” и „наистина ли съм щастлив?”. 


вторник, 14 април 2015 г.

Невярата

Светлите Великденски празници предизвикаха сериозни размисли. Не за чудото на Възкресението. „Искрата” дойде от изненадващия отговор „ами добре”, придружен от „аз съм учила повече и знам повече от другите”. За религията ставаше въпрос. Да, аз „започнах първа” като поздравих с „Христос воскресе”.
После фейсбук ме заля с картинки на зайчета, козунаци, боядисани яйца, поздрави за „светлина”, „хармония”, „мир и любов”. И успоредно с това, с гневни „молби” от различни хора да не бъдат безпокоени и поздравявани, защото не вярват в „това”; с коментари „никой не го е видял”, „няма доказателства” и любимото ми „не разбирам този празник и не го приемам”.
И аз не разбирам.
Дали хората осъзнават какво стои зад религиозните обичаи? Едва ли. И не защото ги подценявам, а заради естествената ни човешка склонност да не се замисляме върху нещата, с които сме отрастнали. Запечатани са в съзнанието заедно с ароматите на баница и козунак, естествен гастрономически компас на празниците. Знаем, че „така се прави” и това е достатъчно.
Когато „така се прави” се окаже недостатъчно
Тогава ума, духа и вярата поемат на пътешествие с неизвестен край. Отказът да бъдеш част от религиозните ритуали на обществото е личен избор. Дори да си отрастнал с обичаите на християнското, мюсюлманското, будисткото или откровено атеистичното общество, възможността да заявиш, че не вярваш в тях, е част от личната ти свобода. Правиш избора си да си различен. Определено уважавам това. Зад него стои (предполагам) много размисъл, задаване на въпроси, непримиримост с готовите отговори. Този изборът е белег за неспокойна душа, отворено съзнание и търсещ ум.
Не това ме смущава. Смущава ме декларативното „не вярвам в това” като отговор на „Христос воскресе”, саркастичното „ти видя ли го?” и скептичното „да, така казват”. Смущава ме безапелативното „не ме свързвайте с този празник, аз не вярвам в него”. Не защото са отговори, различни от очаквания. А защото показват абсолютното неуважение към моя избор да вярвам. Има и друг начин да покажеш, че си скептичен към конкретния празник, че не споделяш същата вяра или която и да е религия. Отговорът „Светли /хубави, мирни, благодатни/ празници” е напълно достатъчен.  Той не те „вкарва” в кухи и безсмислени за теб обичаи, но не обижда и мен. Дава ми възможност да разбера, че имаш различно виждане за света, без да ме води към извода, че то е твърде различно и дори изключващо и нетърпящо моето (в крайна сметка религиите и вярванията ни определят и представата ни за света).
Нарича се толерантност. За тези случаи, религиозна толерантност. Тя ме спира да сервирам на съседа мюсюлманин пържола по обяд по време на Рамазана. Тя вкарва в къщите ни домашната баклава по време на Байряма и козунаците по Великден в къщата на Фатме. Тази толерантност ми позволява да не се възмутя от гледката на красиви млади момичета със забрадки в сърцето на Европа. Нейната липса (към моята религия и моите традиции) ги кара да се забрадят. Абсолютното и отсъствие се опитва да сложи забрадка и на моята глава. Да ме определи като „неверница” и да ми натрапи несвободата като сигурност и защита, главно от възможността да мисля. Да избирам. Да вярвам. (Нетолерантност в случая е нежен евфемизъм за религиозно войнстване, но не в тази посока вървят мислите ми в момента).
Толерантността към различния мироглед е проява на уважение към избора на другия. Степента на това уважение показва колко значима за теб е и твоята вяра и колко осъзнат е избора ти.  Когато тя е част от теб, можеш  дори да се шегуваш нея. Това прави карикатурите на Шарли Ебдо смешни, те са саркастичен поглед към алогизмите, включително в религиите. Само със широко отворени очи към гротескните изкривявания на религиите можем да запазим вярата си. За това се иска голяма доза себеуважение и убеденост в изборите, които си направил. Когато знаеш цената им, е логично да оценяваш стойността им и за другите.
Затова и аз ще кажа – „не разбирам”. След като си избрал да бъдеш различен от общото, да вярваш в нещо друго или да не вярваш и то в резултат на много мислене, анализи, търсене... защо „отказваш” на другите да са преживели същото, но да са останали част от общото? Невярването ти по-ценно ли е от вярването ми, ако и двете са резултат на същото търсене? Интелектът нерядко се увлича от нарцистичното усещане за превъзходство. Собствените ни умозаключения са по-ценни от „заблудите” на другите. Признава се паранормалното и духовното изживяване, но се допуска, че вярващите са се оставили в „плен” на образите, които вече имат в ума си. Така преживяванията им „погрешно” затвърждават вярата, ограничени от познатите образи. „Погрешно” спрямо кое? Кое е вярното? Къде са доказателствата, че няма Бог? Достатъчни ли са чистата мисъл и интелект, които обясняват научно или духовно преживяванията на енергийно ниво? Ако вярваш – да, ако си вярващ – не. Въпрос на личен избор.
Уважението към различния избор е в основата на това, което имаме като начин на живот. Може да звуча крайно, имайки предвид изходната точка на размислите ми и отговора, който ме изненада преди 3 дни. Но „както не искам да ми натрапват вярата си, не искам да ми натрапват и невярата*”.

* цитирам жена, чието име, уви, не запомних, но толкова ми хареса мисълта и, изцяло събира  това, което на мен ми отне толкова място...Благодаря и!

понеделник, 9 март 2015 г.

В нейните обувки






На 8ми март десетки мъже, при това не само популярни българи, обуха високи токчета и минаха през центъра на София „в нейните обувки”. Така те показаха своята подкрепа за жените, пострадали от домашно и сексуално насилие. Инициативата "Извърви километър в нейните обувки" се проведе за трета поредна година, именно на 8 март.
Интересна, нестандартна и провокативна инициатива, зад която стои идеята, че насилието над жени е недопустимо варварство. Нечовешки акт, който все още е допускан, премълчаван, оневиняван.
Но не това предизвика размислите ми. Коментарите под информацията на offnews.bg във фейсбук ме изненадаха безкрайно неприятно. Те варират от „Тея нещо не са много наред” и „Възмутително” до „До какви неолиберални извращения води 8-ми март и феминизма. Бива 8-ми март празник, ама това вече е гадост”, ”Традициите не са това, което бяха. Можеше и по прашки” и „Много глупава идея, разбирам, че е за забавление...”
Не, не е за забавление. Според статистика от женски и правозащитни организации у нас, през 2014 година всяка четвърта българка е станала жертва на домашно насилие. Възможно е броят да е дори по-голям, тъй като много малка част от жертвите търсят правата си в съда. Няма как да се забавляваме с подобни данни. Няма как да сме цинични или равнодушни. Цинизмът показва осмислено пренебрежение към морални норми, в случая към неприкосновеността на личността. Равнодушето показва просто равнодушие...ако някой не разбира колко е страшно това, може да отвори тълковния речник. Равнодушието оставя злото да се случва. Неговата сивота е  най-удобното убежище на насилието.
Често се смята, че случващото се в семейството си е „семейна работа”. С това „приемаме” благоприличното „ударих се в шкафа” или „паднах по стълбите” и продължаваме към следващата тема. Нечутото „НЕ” от съпруга, си остава неразказано, неизказано, незабравено.
Междувременно цивилизовано се възмущаваме, че в Арабския свят убиват жени с камъни, защото „сами са си виновни” за изнасилването. По онези ширини и това е „семейна работа”. Още „семейни” дела: момичетата и жените, подлагани на FGM (female genital mutilation); отвлечените от Boko Haram момичета, които са виновни, само защото са ходили на училище. Разбира се, можем да обвиним изповядваната религия... но можем ли наистина?
Става въпрос само за едно нещо – насилие над жени. Брутален отказ да бъдат признати правата им на човешки същества. Желание те да бъдат унижени и унищожени, защото освен физическата болка насилието наранява и срива душата и духа.
Отдавна е време е да спрем да премълчваме, да сме равнодушни, да приемаме „приемливите” обяснения. Закъснели сме със столетия.
Затова благодаря за всяко усилие да се защитават правата на жените, за всяко признаване и изговаряне, че насилието се слува и днес. Благодарна съм на всички мъже в Турция, които сложиха поли и протестираха в защита на жените; на мъжете в Афганистан, които сложиха бурки, за да защитят правата им; на мъжете в София, които обуха високи токчета.
Благодарна съм на жените, които имат смелостта говорят, когато им е наложено мълчание; да не се срамуват, когато са се опитали да ги унижат; да отстояват правата си, защото са човешки същества. Присъединявам се към написаното на плакатите от вчера: „На истинските мъже НЕ им се налага да удрят” и най-важното: „ЛЮБОВТА НЕ БОЛИ”

И още малко за размисъл: защо все още допускаме в нашата, „западна цивилизация”, неравенството между половете? Неуместните коментари показват само колко много работа за вършене имаме в тази посока и как всяко усилие има значение.