вторник, 14 април 2015 г.

Невярата

Светлите Великденски празници предизвикаха сериозни размисли. Не за чудото на Възкресението. „Искрата” дойде от изненадващия отговор „ами добре”, придружен от „аз съм учила повече и знам повече от другите”. За религията ставаше въпрос. Да, аз „започнах първа” като поздравих с „Христос воскресе”.
После фейсбук ме заля с картинки на зайчета, козунаци, боядисани яйца, поздрави за „светлина”, „хармония”, „мир и любов”. И успоредно с това, с гневни „молби” от различни хора да не бъдат безпокоени и поздравявани, защото не вярват в „това”; с коментари „никой не го е видял”, „няма доказателства” и любимото ми „не разбирам този празник и не го приемам”.
И аз не разбирам.
Дали хората осъзнават какво стои зад религиозните обичаи? Едва ли. И не защото ги подценявам, а заради естествената ни човешка склонност да не се замисляме върху нещата, с които сме отрастнали. Запечатани са в съзнанието заедно с ароматите на баница и козунак, естествен гастрономически компас на празниците. Знаем, че „така се прави” и това е достатъчно.
Когато „така се прави” се окаже недостатъчно
Тогава ума, духа и вярата поемат на пътешествие с неизвестен край. Отказът да бъдеш част от религиозните ритуали на обществото е личен избор. Дори да си отрастнал с обичаите на християнското, мюсюлманското, будисткото или откровено атеистичното общество, възможността да заявиш, че не вярваш в тях, е част от личната ти свобода. Правиш избора си да си различен. Определено уважавам това. Зад него стои (предполагам) много размисъл, задаване на въпроси, непримиримост с готовите отговори. Този изборът е белег за неспокойна душа, отворено съзнание и търсещ ум.
Не това ме смущава. Смущава ме декларативното „не вярвам в това” като отговор на „Христос воскресе”, саркастичното „ти видя ли го?” и скептичното „да, така казват”. Смущава ме безапелативното „не ме свързвайте с този празник, аз не вярвам в него”. Не защото са отговори, различни от очаквания. А защото показват абсолютното неуважение към моя избор да вярвам. Има и друг начин да покажеш, че си скептичен към конкретния празник, че не споделяш същата вяра или която и да е религия. Отговорът „Светли /хубави, мирни, благодатни/ празници” е напълно достатъчен.  Той не те „вкарва” в кухи и безсмислени за теб обичаи, но не обижда и мен. Дава ми възможност да разбера, че имаш различно виждане за света, без да ме води към извода, че то е твърде различно и дори изключващо и нетърпящо моето (в крайна сметка религиите и вярванията ни определят и представата ни за света).
Нарича се толерантност. За тези случаи, религиозна толерантност. Тя ме спира да сервирам на съседа мюсюлманин пържола по обяд по време на Рамазана. Тя вкарва в къщите ни домашната баклава по време на Байряма и козунаците по Великден в къщата на Фатме. Тази толерантност ми позволява да не се възмутя от гледката на красиви млади момичета със забрадки в сърцето на Европа. Нейната липса (към моята религия и моите традиции) ги кара да се забрадят. Абсолютното и отсъствие се опитва да сложи забрадка и на моята глава. Да ме определи като „неверница” и да ми натрапи несвободата като сигурност и защита, главно от възможността да мисля. Да избирам. Да вярвам. (Нетолерантност в случая е нежен евфемизъм за религиозно войнстване, но не в тази посока вървят мислите ми в момента).
Толерантността към различния мироглед е проява на уважение към избора на другия. Степента на това уважение показва колко значима за теб е и твоята вяра и колко осъзнат е избора ти.  Когато тя е част от теб, можеш  дори да се шегуваш нея. Това прави карикатурите на Шарли Ебдо смешни, те са саркастичен поглед към алогизмите, включително в религиите. Само със широко отворени очи към гротескните изкривявания на религиите можем да запазим вярата си. За това се иска голяма доза себеуважение и убеденост в изборите, които си направил. Когато знаеш цената им, е логично да оценяваш стойността им и за другите.
Затова и аз ще кажа – „не разбирам”. След като си избрал да бъдеш различен от общото, да вярваш в нещо друго или да не вярваш и то в резултат на много мислене, анализи, търсене... защо „отказваш” на другите да са преживели същото, но да са останали част от общото? Невярването ти по-ценно ли е от вярването ми, ако и двете са резултат на същото търсене? Интелектът нерядко се увлича от нарцистичното усещане за превъзходство. Собствените ни умозаключения са по-ценни от „заблудите” на другите. Признава се паранормалното и духовното изживяване, но се допуска, че вярващите са се оставили в „плен” на образите, които вече имат в ума си. Така преживяванията им „погрешно” затвърждават вярата, ограничени от познатите образи. „Погрешно” спрямо кое? Кое е вярното? Къде са доказателствата, че няма Бог? Достатъчни ли са чистата мисъл и интелект, които обясняват научно или духовно преживяванията на енергийно ниво? Ако вярваш – да, ако си вярващ – не. Въпрос на личен избор.
Уважението към различния избор е в основата на това, което имаме като начин на живот. Може да звуча крайно, имайки предвид изходната точка на размислите ми и отговора, който ме изненада преди 3 дни. Но „както не искам да ми натрапват вярата си, не искам да ми натрапват и невярата*”.

* цитирам жена, чието име, уви, не запомних, но толкова ми хареса мисълта и, изцяло събира  това, което на мен ми отне толкова място...Благодаря и!

Няма коментари:

Публикуване на коментар