Свръхинформацията - предимство или проклятие

д-р Добрина Добрева

Една древна мъдрост гласи, че човек е това, което мисли, с което се храни и което диша. Очевидно става дума за личен избор, който всеки прави на база своя опит, коефициент на интелигентност и не на последно място – от огромните масиви от информация, която съзнателно или не, възприема. 

В 21 век, известен като „Векът на информационните технологии”, привидно изглежда много лесно да бъдеш добре информиран. Само с едно щракване на мишката влизаш в царството на „чичко” Google, където те заливат потоци достоверна и недотам достоверна информация от сайтове, блогове и рекламни послания. Не трябва да се подценяват и съветите от лавинонарастващия брой на медицински и здравни списания, вестници и радио и телевизионни предавания на здравна тематика.

Авторитетното списание JAMA (издание на Американската медицинска асоциация), публикува обширно ревю относно качеството на здравната информация, публикувана в 5941 здравни сайта и 1329 web-страници, използвани от потребителите в целия свят. Критериите, по които са оценявани източниците включват точност и обективност на информацията, разбираемост от потребителите без медицинско образование, дизайн и използваните референтни статии. Авторите са установили, че от наблюдаваните източници на здравна информация

70% имат проблеми с коректността и качеството

на информацията; 22% имат задоволителна оценка и само 7% са положително оценени. 

Проблемът с интернет-базираната здравна информация става все по-значим тъй като засяга в еднаква степен както пациентите, така и здравните специалисти.

Друг авторитетен здравен журнал, „Journal of Medical Internet Research” нашироко обсъжда проблема дали лекарите са подготвени да комуникират с пациенти, които идват за консултация предварително информирани от интернет с пространна информация за реални или въображаеми заболявания.

От страна на лекарите преобладава мнението, че информацията, на която пациентите им безпрекословно вярват, в големия процент от случаите генерира висока степен на дезинформираност, което води до объркване, дистрес и последващите самодиагностициране и самолечение.

От друга страна това променя като цяло и ролята на лекаря като меродавен източник на здравна информация. Налага се нов подход към свръхинформирания пациент, за което медицинските специалисти често не са подготвени.

Според авторитетите в тази област са необходими ефективни промени в здравната система по отношение на
подобряване на комуникацията лекар-пациент.

И заживели щастливо

Обикновено мислим за щастието като резултат. На­града, която непременно ще получим, ако само успеем в службата, ако той/тя се влю­би в нас, ако получим пови­шението, ако имаме пари, ако отидем до Париж или Лондон или някъде в Афри­ка. Готови сме на безкрайни усилия за да постигнем това, което си представяме, че ще ни донесе щастие.

Очакваме случването му и в момента, в който получим желаното, сме на седмото небе. За някакъв период от време. После се оказва, че обектът, който гарантирано ще ни направи щастливи е друг, различен и задължи­телно: крайно необходим. Както и следващия, и по- следващия. Когато и тяхното получаване не ни осигури мечтаното удовлетворение и безоблачно щастие, започ­ваме да си мислим, че Про­блемът е в нас. 

И сме пра­ви!

Защото вярваме още от времената на приказките, че щастието се получава и това е еднократен акт. Не обръ­щаме внимание, че ударе­нието в последното изрече­ние „И заживели щастливо до края на дните си” е върху „заживели”. Щастието е пъ­тешествие до края на дните.

Непрекъснатото усещане за неудовлетвоеност, на­растващата скорост на жи­вот и намаляващото време за искреност и приятелски разговори, ни доведоха до необходимостта да се опи­таме да се справим сами с настаналото объркване. По­сещенията при психолози и психоаналитици ни научиха да поставяме открито въ­просите, които ни тревожат, но не ни донесоха отговори, нито упътване към щасти­ето. Съвсем естествено се появиха книгите за самопо­мощ, а притчите на Пауло Куелю, разговорите на Хор­хе Букай и срещите с Бог на Нийл Уолш, се превърнаха в настолни за много хора, не само за манекенките.

Теорията за позитивното ми­слене не просто спечели после­дователи, тя се наложи като правилно допус­тимата за съвре­менния човек. За успешния, устремения към утрешния ден и реализирал се човек, реали­зма не е опция. Съветите, които неизменно полу­чаваме, завърш­ват с „мисли по­зитивно”.

Позитивното мислене обаче само на пръв поглед изглеж­да като решение на всички проблеми. То докосва само повъхността, поставя пред нас призма, през която да възприемаме действител­ността. Може би по-правил­ното определение е „пози­тивна гледна точка”, защото тук не присъства особено много мисловна дейност. Мисленето води до реално възприемане на събитията и хората, до анализ и оценка, които (ако са логични), няма как винаги да са положител­ни. Когато умът е ясен, в по­вечето случаи много добре разбираме кое е позитивно и кое не е, кое събитие би ни навредило и кое би ни доне­сло полза.

Стана много модерно да се повтаря, че йероглифът за „криза” означава и „въз­можност”. В такъв случай е вярно и обратното – всяка възможност носи потенци­ална криза. И е чудесно да знаем това, защото можем да вземем правилно реше­ние само когато сме наясно с всички плюсове и минуси. Подобна яснота ни помага да видим проблемите с тех­ните подробности и да се съсредоточим върху реше­нията. Защото какво реше­ние можем да търсим, ако се оставим безрезервно на силата на положителната гледна точка? Как ще откри­ем „възможността” в „криза­та” ако така или иначе на­края всичко „ще се подреди” и ще бъдем щастливи?

Животът не работи така. 

Поглеждайки в случилите ни се неща, можем с изнена­да да открием, че сме били щастливи в моменти на на­прежение, че сме се чувст­вали удовлеторени след изключително тежка работа (тук изключваме трагичните катаклизми като заболяване или загуба на близък човек). Това се дължи на усилия­та, които сме полагали по „пътя”, а убедеността, че правим правилните неща ни е носила и усещането за щастие.

Разбира се, не можем да живеем непрекъснато под напрежение, имаме „равни” моменти в живота си, когато всичко ни е „подредено” и изглежда, че имаме всичко. Често, каква ирония, именно тогава посягаме към книгите за самопомощ и се питаме „какво правя с живота си?” и „наистина ли съм щастлив?”. 

Оказва се, че има практики, които могат да ни държат далеч от тези въпроси.

Невярата

Светлите Великденски празници предизвикаха сериозни размисли. Не за чудото на Възкресението. „Искрата” дойде от изненадващия отговор „ами добре”, придружен от „аз съм учила повече и знам повече от другите”. За религията ставаше въпрос. Да, аз „започнах първа” като поздравих с „Христос воскресе”.

После фейсбук ме заля с картинки на зайчета, козунаци, боядисани яйца, поздрави за „светлина”, „хармония”, „мир и любов”. И успоредно с това, с гневни „молби” от различни хора да не бъдат безпокоени и поздравявани, защото не вярват в „това”; с коментари „никой не го е видял”, „няма доказателства” и любимото ми „не разбирам този празник и не го приемам”.

И аз не разбирам.

Дали хората осъзнават какво стои зад религиозните обичаи? Едва ли. И не защото ги подценявам, а заради естествената ни човешка склонност да не се замисляме върху нещата, с които сме отрастнали. Запечатани са в съзнанието заедно с ароматите на баница и козунак, естествен гастрономически компас на празниците. Знаем, че „така се прави” и това е достатъчно.

Когато „така се прави” се окаже недостатъчно…

Тогава ума, духа и вярата поемат на пътешествие с неизвестен край. Отказът да бъдеш част от религиозните ритуали на обществото е личен избор. Дори да си отрастнал с обичаите на християнското, мюсюлманското, будисткото или откровено атеистичното общество, възможността да заявиш, че не вярваш в тях, е част от личната ти свобода. Правиш избора си да си различен. Определено уважавам това. Зад него стои (предполагам) много размисъл, задаване на въпроси, непримиримост с готовите отговори. Този изборът е белег за неспокойна душа, отворено съзнание и търсещ ум.

Не това ме смущава. Смущава ме декларативното „не вярвам в това” като отговор на „Христос воскресе”, саркастичното „ти видя ли го?” и скептичното „да, така казват”. Смущава ме безапелативното „не ме свързвайте с този празник, аз не вярвам в него”. Не защото са отговори, различни от очаквания. А защото показват абсолютното неуважение към моя избор да вярвам. Има и друг начин да покажеш, че си скептичен към конкретния празник, че не споделяш същата вяра или която и да е религия. Отговорът „Светли /хубави, мирни, благодатни/ празници” е напълно достатъчен.  Той не те „вкарва” в кухи и безсмислени за теб обичаи, но не обижда и мен. Дава ми възможност да разбера, че имаш различно виждане за света, без да ме води към извода, че то е твърде различно и дори изключващо и нетърпящо моето (в крайна сметка религиите и вярванията ни определят и представата ни за света).

Нарича се толерантност. За тези случаи, религиозна толерантност. Тя ме спира да сервирам на съседа мюсюлманин пържола по обяд по време на Рамазана. Тя вкарва в къщите ни домашната баклава по време на Байряма и козунаците по Великден в къщата на Фатме. Тази толерантност ми позволява да не се възмутя от гледката на красиви млади момичета със забрадки в сърцето на Европа. Нейната липса (към моята религия и моите традиции) ги кара да се забрадят. Абсолютното и отсъствие се опитва да сложи забрадка и на моята глава. Да ме определи като „неверница” и да ми натрапи несвободата като сигурност и защита, главно от възможността да мисля. Да избирам. Да вярвам. (Нетолерантност в случая е нежен евфемизъм за религиозно войнстване, но не в тази посока вървят мислите ми в момента).

Толерантността към различния мироглед е проява на уважение към избора на другия. Степента на това уважение показва колко значима за теб е и твоята вяра и колко осъзнат е избора ти.  Когато тя е част от теб, можеш  дори да се шегуваш нея. Това прави карикатурите на Шарли Ебдо смешни, те са саркастичен поглед към алогизмите, включително в религиите. Само със широко отворени очи към гротескните изкривявания на религиите можем да запазим вярата си. За това се иска голяма доза себеуважение и убеденост в изборите, които си направил. Когато знаеш цената им, е логично да оценяваш стойността им и за другите.

Затова и аз ще кажа – „не разбирам”. След като си избрал да бъдеш различен от общото, да вярваш в нещо друго или да не вярваш и то в резултат на много мислене, анализи, търсене... защо „отказваш” на другите да са преживели същото, но да са останали част от общото? Невярването ти по-ценно ли е от вярването ми, ако и двете са резултат на същото търсене? Интелектът нерядко се увлича от нарцистичното усещане за превъзходство. Собствените ни умозаключения са по-ценни от „заблудите” на другите. Признава се паранормалното и духовното изживяване, но се допуска, че вярващите са се оставили в „плен” на образите, които вече имат в ума си. Така преживяванията им „погрешно” затвърждават вярата, ограничени от познатите образи. „Погрешно” спрямо кое? Кое е вярното? Къде са доказателствата, че няма Бог? Достатъчни ли са чистата мисъл и интелект, които обясняват научно или духовно преживяванията на енергийно ниво? Ако вярваш – да, ако си вярващ – не. Въпрос на личен избор.

Уважението към различния избор е в основата на това, което имаме като начин на живот. Може да звуча крайно, имайки предвид изходната точка на размислите ми и отговора, който ме изненада преди 3 дни. Но „както не искам да ми натрапват вярата си, не искам да ми натрапват и невярата*”.

* цитирам жена, чието име, уви, не запомних, но толкова ми хареса мисълта и, изцяло събира  това, което на мен ми отне толкова място...Благодаря и!

В нейните обувки

in her shoes

На 8ми март десетки мъже, при това не само популярни българи, обуха високи токчета и минаха през центъра на София „в нейните обувки”. Така те показаха своята подкрепа за жените, пострадали от домашно и сексуално насилие. Инициативата "Извърви километър в нейните обувки" се проведе за трета поредна година, именно на 8 март.

Интересна, нестандартна и провокативна инициатива, зад която стои идеята, че насилието над жени е недопустимо варварство. Нечовешки акт, който все още е допускан, премълчаван, оневиняван.

Но не това предизвика размислите ми. Коментарите под информацията на offnews.bg във фейсбук ме изненадаха безкрайно неприятно. Те варират от „Тея нещо не са много наред” и „Възмутително” до „До какви неолиберални извращения води 8-ми март и феминизма. Бива 8-ми март празник, ама това вече е гадост”, ”Традициите не са това, което бяха. Можеше и по прашки” и „Много глупава идея, разбирам, че е за забавление...”

Не, не е за забавление. Според статистика от женски и правозащитни организации у нас, през 2014 година всяка четвърта българка е станала жертва на домашно насилие. Възможно е броят да е дори по-голям, тъй като много малка част от жертвите търсят правата си в съда. Няма как да се забавляваме с подобни данни. Няма как да сме цинични или равнодушни. Цинизмът показва осмислено пренебрежение към морални норми, в случая към неприкосновеността на личността. Равнодушето показва просто равнодушие...ако някой не разбира колко е страшно това, може да отвори тълковния речник. Равнодушието оставя злото да се случва. Неговата сивота е  най-удобното убежище на насилието.

Често се смята, че случващото се в семейството си е „семейна работа”. С това „приемаме” благоприличното „ударих се в шкафа” или „паднах по стълбите” и продължаваме към следващата тема. Нечутото „НЕ” от съпруга, си остава неразказано, неизказано, незабравено.

Междувременно цивилизовано се възмущаваме, че в Арабския свят убиват жени с камъни, защото „сами са си виновни” за изнасилването. По онези ширини и това е „семейна работа”. Още „семейни” дела: момичетата и жените, подлагани на FGM (female genital mutilation); отвлечените от Boko Haram момичета, които са виновни, само защото са ходили на училище. Разбира се, можем да обвиним изповядваната религия... но можем ли наистина?

Става въпрос само за едно нещо – насилие над жени. Брутален отказ да бъдат признати правата им на човешки същества. Желание те да бъдат унижени и унищожени, защото освен физическата болка насилието наранява и срива душата и духа.

Отдавна е време е да спрем да премълчваме, да сме равнодушни, да приемаме „приемливите” обяснения. Закъснели сме със столетия.

Затова благодаря за всяко усилие да се защитават правата на жените, за всяко признаване и изговаряне, че насилието се слува и днес. Благодарна съм на всички мъже в Турция, които сложиха поли и протестираха в защита на жените; на мъжете в Афганистан, които сложиха бурки, за да защитят правата им; на мъжете в София, които обуха високи токчета.

Благодарна съм на жените, които имат смелостта говорят, когато им е наложено мълчание; да не се срамуват, когато са се опитали да ги унижат; да отстояват правата си, защото са човешки същества. Присъединявам се към написаното на плакатите от вчера: „На истинските мъже НЕ им се налага да удрят” и най-важното: „ЛЮБОВТА НЕ БОЛИ”

И още малко за размисъл: защо все още допускаме в нашата, „западна цивилизация”, неравенството между половете? Неуместните коментари показват само колко много работа за вършене имаме в тази посока и как всяко усилие има значение.

23 август - Международен ден в памет на жертвите на робството и неговата забрана

Този ден трябва да впише в общата ни памет трагедията на робството.

Робството е една от най-тъмните страници в историята на човечеството. Породено от желанието за богатство и власт, то легитимира насилието, унижението и незачитането на човешкия живот и го превръща в инструмент за икономически просперитет. Неговият мрак започва да избледнява в нощта на 22 срещу 23 август 1791. В Санто Доминго (днес Хаити и Доминиканската република), основен център за търговия с роби,  започва въстание, което ще изиграе решаваща роля за нейната отмяна.

Международният ден се отбелязва за първи път през 1998г. в Хаити и една година по-късно в Сенегал. През 2001г. Mulhouse Textile Museum във Франция организира работна демонстрация за произвеждане на платно, наречено "Indiennes de Traite" (вид хасе), което е служило като разменна валута при търговията с роби. 

ЮНЕСКО взима решение тази дата да се отбелязва всяка година по целия свят и стартира проект „Пътят на Роба”.  Този проект  трябва да даде възможност за проучване и събиране на доказателства за трагедията на робството и последиците от него. То касае не само Африка, Европа, Америка и Карибския регион, но и Азия, и за съжаление дори и днес, успява да просъществува във видоизменени форми.

„Пътят на Роба” има за цел да разкрие степента и последиците от тази човешка трагедия и да представи богатството на културните традиции, които народите са изковали и запазили в лицето на бедствието - в изкуството, музиката, танца и културата в широкия смисъл на думата. 

Търговията с роби не е просто нещо от миналото, това е нашата история и тя е оформила лицето на много съвременни общества, създавайки неразривни връзки между народи и континенти, и необратимо преобразуване на тяхната съдба, икономика и култура. Изучаването на тази история е равносилно на отдаване на почит към борците за свобода и признаване на уникалния им принос към утвърждаването на универсалните човешки права. Те са пример за съвременните хора, за да продължи борбата за свобода, срещу расовите предразсъдъци, наследени от миналото и срещу новите форми на робство, което остава в сила и до днес и засяга около 21 милиона души. 

Нарушаването на мълчанието за робството и търговията с роби, засегнала всички континенти, е път към предотвратяването му във модерните му проявления. Игнорирането или премълчаването на важни исторически събития е пречка за разбирането им и за помирението между хората.

„Със своите борби и желанието си за достойнство и свобода, робите са създали универсалността на човешките права. Трябва да научим имената на героите на тази история, тъй като те са героите на цялото човечество. Отбелязването на 23 август всяка година е отдаване на почит на жените и мъжете, които са се борили с това потисничество. Това е и насърчаване на размисъла и дебата за трагедията, която е оставила своя отпечатък върху света.”, по думите на Ирина Бокова, председател на ЮНЕСКО.

„Къщата на робите”, (снимката в ляво, от сайта на ЮНЕСКО) намираща се на Goree Island, едно от най-страшните места, свързани с робството, от където започва и неговото унищожение, днес е превърната в музей и обявена от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство. „Домът на робите” напомня на всички свои посетители за бруталността и жестокостта, нанесена на други човешки същества по време на търговията с роби.

Построен през 1776г. от холандците на остров Goree, близо до брега на Сенегал, "Домът на робите" е важен център за търговията с роби; някои историци предполагат, че островът е бил по-скоро порт за търговията. Няма съмнение обаче, че робите са  минавали през "вратата, от която няма връщане", за да не се завърнат никога.

Тази година, четири века след като първите африкански роби са изпратени от Африка до Америка, Барак Обама, първият афро-американски президент на САЩ, посети Goree Island. Тълкувано по много и различни начини – от възторг до критика, това посещение е показателно. То е повече от просто дипломатическо.  

По думите на самия президент: "Това е един много мощен момент ... да може да се идва тук, за да се оценят напълно мащабите на търговията с роби, за да се получи много лично усещане невероятната жестокост и трудности, пред които са били изправени хората.” Самият Обама смята, че има най-малко един поробен прародител. Първата дама Мишел Обама, потомък на роби, не коментира посещението си в дома на робството. 

Това посещение е признание за тъмната история на робството в САЩ, напомняне за значителна трансформация на обществата през последните десетилетия и на съществуващaта вече и крайно необходима нулева толерантност към всяка проява на дискриминация и расизъм.